Ти дори не усети какво си направил,
Ти дори не разбра със какво си сгрешил,
Не разбра как душата ми беше оставил –
Пуста, сякаш никога там не си бил.
Пак звъни телефон, пак ме каниш на среща,
Пак говориш със същия глас….
Спри, почакай, кажи – как така не усещаш,
Че отдавна не съм с тебе аз?
Ти се смееш – „Пак женски капризи,
Хайде стига!” – насрочваш ми час.
Знам, че няма да ида – как от толкова близо
Ще погледна в очите ти аз?
Те – очите – издават всеки смут на душата,
Всеки стон на ранено сърце.
„Сбогом” казвам без глас, тихо хлопвам вратата
И назад не протягам ръце.