Във лапите на тежко пълнолуние
Попаднала, не знам как да заспивам…
Объркано, очакващо безумие
В сребристо и във черно ме залива.
Не зная как да търся просветление
В най-светлото, което нощем иде,
Да търся от кошмара си спасение
И ужасите си сама да видя.
За мъничко умрях. За два-три дъха.
Зад връхлетял от тъмното метал
Душата ми уплашено изпърха,
Животът на стоп-кадър беше спрял.
А днес съм жива. И луната свети.
Не знам защо съдбата ми намигна.
Съветите й – явно неприети –
Все някой ден без жалост ще ме стигнат.